Социализираща културна програма

С подкрепата на Центьр „Отворено образование“ и фондация „Отворено общество“

и

Позитивна социална адаптация на деца в риск

с подкрепата  на фондация „Развитие на гражданското общество“

 

 

Моя много добра приятелка-режисьорка ме покани заедно да изпълним проекта «Душата на предмета», замислен като съвместна театрална дейност на деца от Дома за деца и юноши (ДДЮ) «Ран Босилек» и деца от близкия кв. «Възраждане», където водех ученическо театрално студио. Приех с готовност.

Но преди проектът да стартира, тя замина завинаги в САЩ и аз трябваше да свърша работата сама. По-точно, заедно с малката ми дъщеря.

Емоциите от връзката ми с децата бяха твърде силни. Вместо 3, останах с тях 9 месеца. Повече нямаше отказване. Исках да обгрижа всички болни от липса на любов деца в страната, да им дам моята, да почувстват, че имат приятел, който ги обича…  Исках да ги науча te да обичат. Насилието, сред което живееха, беше ужасяващо!

Написах  първия си проект „Социализираща културна програма“ за цяла България! Готова бях да изкореня злото в цялата страна наведнаж! Странно, доброто ми намерение не бе оцененo.:( Сетих се, че трябва „да разфасовам“ програмата си на малки части. И подадох две  „Социализиращи културни програми“ за два региона, в две фондации.

В това време други две мои много добри приятелки-режисьорки, споделящи социалните ми вълнения, спечелиха подкрепата на фондация „Развитие на гражданското общество“ за проекта си „Позитивна социална адаптация на деца в риск“. В него имаше включено обучение за всички, които биха тръгнали по тоя не лек път, а също и поле за изява  в 5 ДДЮ в Ловешкия и Софийски регион.

Театър:“Цвете“ беше тоя, който тръгна по тоя не лек път.

Случи се така, че по време на 300 – часовия тренинг при д-р Давид Йерохам „Психодраматични и арт техники при работа с деца, жертва на насилие“, след дълго чакане,  по едно и също време получихме вест, че са одобрени и двете мои „Социализиращи културни програми“ – благотворителен фонд „Райна Кабаиванска“ подкрепи реализирането й в 6 ДДЮ в област Монтана, а подкрепата за  5 ДДЮ в Кюстендилско, пое Център „Отворено Образование“

 

КОГА?

И така, през октомври, 1997 започна нашето незабравимо бойно кръщене – 16 дневен тур в 16 различни социални домове

КЪДЕ?

Всеки ден в нов дом, с различни деца, с една и съща диагноза: БОЛЕН ОТ ЛИПСА НА ЛЮБОВ. – 16 Дома за деца, лишени от родителски грижи в област Кюстендил, Монтана, Ловеч и София

КАКВО?

Тъй като ДДЮ са построени в максимално отдалечени от цивилизацията места, се опитваме да превърнем отиването си там в културно събитие за местната общественост. В предварително изпратената информация за предстоящата визита е написано предложението ни да изиграем „Бабини приказки“, спектакъл с международни награди, в селското читалище или физкултурния салон на социалния дом пред широк кръг публика.

Такава организация бяха направили само на две места. В повечето случаи педагози в ДДЮ стават не намерили друга работа висшисти и тазиработа не ги интересува.

Театралното представление беше визитната картичка, с която се представяхме пред децата. Естествено, спечелвахме симпатиите и интереса им към нашето изкуство и те с  готовност се включваха в начинанията, които им предлагахме.

А това, което им предлагахме,беше заедно да правим театър. В театъра всичко зависи от всеки – от този, който е на сцената и от този, който го осветява; от този който танцува и от този, който пуска музиката; от този който прави куклите, от този, който дърпа завесите. Дали представлението ще бъде успешно, е важно за всички. А то се случва, когато всички разберат, че всеки е не по-малко важен от другия. Театърът е могъщо средство за изграждане на умения за работа в екип.

За да облекчим съвсем новата за тези деца задача “правене на театър”, използвахме много познатата приказка “Червената шапчица”. Тя дава база за всички дискусии, които искахме да проведем с децата – насилие, доверие, благодарност….

Обикновено децата в един дом бяха между 50 и 120. А ние – петима. Толкова събира една “Ладата”. Разделяхме децата на групи по интереси: актьори, сценографи, певци и танцьори. Те сами избираха в коя да се включат. «Сценографите» изработваха под наше ръководство кукли-копие на нашите, с които  «актьорите» репетираха.  Това бяха кукли от цветни картони и леки летви, които след това оставаха за тях , с пожелания за нови представления. Имаше и пета група – на тези, които не искаха да се включат в нищо. Най-малобройната, което не я правеше най- лесната. Следваше обща репетиция, представления, аплаузи, дискусии, изненадани учители и лелки…

И после, след вечеря, идваше последната  част от нашата програма . Не зная как да я нарека. Все я обявявахме за дискотека, а тя се превръщаше във вечер на споделяния на преживявания и артистични опити. Много малка част от домските деца са реални сираци; по-голямата част са т.н. социални сираци – деца в тежест на семейството си; нежелани и захвърлени. Деца, които познават и очакват родителите си, а те не идват.

И така – ден след ден от 13.00 до 23.00 – в тежкия въздух на нечистите сгради на сиропиталищата. Сред безброй истории, които звучат като трилър, но са реалността на децата, които ни прегръщат с надеждата, че можем да ги отведем със себе си, да станем техни родители…..

Но на следващия ден нас вече ни няма. Били сме само метеор в техния мрак. Дано да пазят светлинката и да си припомнт срещата ни! Поне в спомените да има ссветлинка.

В желанието си да дадем топлота на колкото може повече деца, в моите проекти се предвиждаха еднодневни посещения в максимален брой домове. Това не е най-верната стратегия.

От 23.00 до 13.00 е останалата част от работното ни време – тая, в която помежду си  разказваме, споделяме, анализираме, прекрояваме. Ако заспим, се будим от кошмари. Наистина бойно кръщене.

 

Почувствахме огромна разлика в резултатите от нашата работа с децата, с които се срещнахме в три последователни месеца при реализирането на „Позитивна социална адаптация на деца в риск“.

Колкото и време да отделяме за децата, то никога не е достатъчно. Но трябва да се опитаме да го планираме така, че да сме им максимално полезни.

Това, че те имаха очакване за наша следваща среща, ги мотивираше да бъдат активни при изпълнението на задачите, които им поставяхме за самостоятелна работа. Имаше време за размисъл и продължаване на започнат разговор. Имаше време за възникване на приятелство. Имаше време за протичане на процес.

Всяка наша визита започваше с куклен спектакъл, което започна да довежда поне още десетина външни деца, на които от сърце се радвахме! (След «Бабини приказки» последваха „Кой покори Слънцето?“ – куклен спектакьл срещу насилието с участието на зрителите и „Снежни приключения“ – интерактивно Коледно представление за приятелството.)

В рамките на този проект проведохме «Училище за толерантност» за над 350 деца.  Участниците бяха разделени в 2 вьзрастови групи:

-6 – 12 год. . Изграждане на театрален спектакьл по зададени от нас проблемни ситуации, чието решение децата съвместно са намерили.Така в петте социални дома при едни и същи изходни условия получихме 5 различни спектакъла.

 -12 – 18 год Дискусии по актуални социални проблеми. Изграждане на музикално-сатиричен коледен спектакьл.

 

ДНЕВНИК:

    ДВЕ ДО КОЖА ПОДСТРИГАНИ ДЕЦА СЕ ВЪРГАЛЯТ ПО ЗЕМЯТА. ЕДНОТО ПИЩИ. – НЕ ГО БИЙ! – КРЕЩЯ НА ДРУГОТО. – МОМЧЕТАТА НЕ БИЯТ МОМИЧЕТАТА! – ОБЯСНЯВА ПИЩЯЩОТО. – ИГРАЕМ СИ НА ИЗНАСИЛВАНЕ.

    ДОБРАТА ФЕЯ МАЯ, РАЗМАХВАЩА С ВДЬХНОВЕНИЕ ВЪЛШЕБНАТА ПРЪЧИЦА, Е МОМИЧЕ СЬС САДИСТИЧНИ НАКЛОННОСТИ, А СГУШЕНАТА ЗА ЗАКРИЛА AНИ – ЕДНА ОТ ПЕРМАНЕНТНИТЕ Й ЖЕРТВИ. НОВИ РОЛИ – НОВИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

 

Спомени на Цвете Янева